Вътрешни болести

You are here:

Най-важното за вътрешните болести

 Медицината е подобна на философията.

 Тя е едновременно практическо и теоретично изкуство.“

Тези думи на великия персийски лекар, учен и философ Авицена са написани преди около 10 века, но са актуални и днес, особено когато се свързват с вътрешните болести – най-обширният дял от медицината, значим за всички останали нейни области. Не е пресилено да се каже, че вътрешната медицина (т.нар. интерна) е гръбнакът на лечебното изкуство, защото е всеобхватна и обединява аналитичните преценки на лабораторните специалности с персонализирания поглед към всеки отделен пациент. Това съчетание е условие за успешно лечение, както на често срещани заболявания, така и на сложни състояния, изискващи медицинска намеса. „Виждаме всичко – от хронични страдания като сърдечна недостатъчност, диабет и хипертония до остри проблеми като навяхвания и инфекции на синусите“, казва известният американски интернист д-р Алберт Фукс и допълва: „Не искам да се ограничавам само с оправянето на сърцето на пациента или само с хормоните му„. Д-р Фукс е категоричен, че вътрешната медицина е чудесна област за тези, които ценят разнообразието.

Какво лекува интерната?

Не е възможно да се изброят всички заболявания, които влизат в обсега на вътрешните болести. Ето примери, съобразени с връзката между уврежданията и жизненоважни органи, системи и процеси в човешкото тяло:

  • Бели дробове: хроничен бронхит, астма, ХОББ, пневмония, остър трахеобронхит, саркоидоза и др.;
  • Сърце: хипертония, исхемична болест на сърцето, кардиомиопатия, сърдечна недостатъчност и др.;
  • Стомах: гастрит, язва, рефлуксна болест и др.;
  • Черен дроб: хроничен хепатит, цироза, стеатоза (омазнен черен дроб), нарушена проводимост на жлъчните пътища, камъни в жлъчката и др.;
  • Черва: раздразнено дебело черво, улцерозният колит, дивертикулоза и др.;
  • Бъбреци: пясък и камъни в бъбреците, инфекции на пикочните пътища, пиелонефрит, хронична бъбречна недостатъчност (начален стадий) и др.;
  • Кръв: анемия, лимфоми, левкемии и др.;
  • Костен скелет и стави: болест на Бехтерев, ревматоиден артрит, остеопороза и др.;
  • Обменни нарушения: дислипидемия, диабет, акромегалия, болест на Кушинг и др.;
  • Системни заболявания: лупус, склеродермия, васкулит и др.

Медиците, които са експерти по вътрешни болести, се наричат още терапевти. Според сегашния стандарт по „Вътрешни болести“, утвърден от Министерство на здравеопазването у нас, тези специалисти се занимават с „разпознаването, клиничното изясняване (диагностициране), консервативното, интернистично-интервенционалното и спешното медицинско лечение, както и рехабилитацията и профилактиката на заболяванията на дихателните органи, на сърцето и кръвообращението, на храносмилателните органи, на бъбреците и отвеждащите пикочни пътища, на кръвта и кръвотворните органи и на лимфната система, на обмяната на веществата и на жлезите с вътрешна секреция, на вътрешните алергични и имунологични заболявания, на вътрешните заболявания на опорно-двигателния апарат и на заболяванията, типични за напредналата възраст“.

Как работи терапевтът?

Лекарят оценява здравословното състояние на своя пациент, според проявените оплаквания и видимите физически и психически особености на болния човек. След това предписва различни тестове и определя диагнозата.

Основните методи, с които си служи терапевтът са широко известни:

  • запознаване с историята на заболяването;
  • външен оглед на пациента (още в древността Хипократ – бащата на медицината, е съветвал лечителите да обръщат специално внимание на походката, телосложението, цвета на кожата, състоянието на очите, косата, ноктите и други особености на човека, т.е. на външните диагностични белези);
  • прилагане на перкусия (почукване), аускултация (преслушване) и измерване на проблемните телесни области.

Тези методи могат да се използват винаги, при всеки болен.

Допълнителните подходи представляват различни тествания: лабораторни, бактериологични, хистологини, ендоскопски, рентгенови, електронномикроскопски, изотопни и пр.

Диагностичните изследвания, които най-често се прилагат са разнообразни: пълна кръвна картина (за уточняване на броя и съотношението между различните видове клетки в кръвта); глюкозен серумен тест (за диагностика на преддиабет, диабет и гестационен диабет); урокултура ( за откриване на микробите, причиняващи инфекции на пикочните пътища); ЕКГ (прави се електрокардиограма, която показва електрическите процеси в сърцето); спирометрия (функционално изследване на дишането); ехокардиография (изследване на сърцето с ултразвукови вълни); ендоскопия (наблюдаване на вътрешни кухини на човешкото тяло с помощта на уред – ендоскоп); доплерова сонография (ултразвуково изследване на кръвоносните съдове) и др.

Симптомите. Интернистът търси факторите, обуславящи болестта и се стреми да атакува не само проявите й, а преди всичко да премахне причините за тяхното настъпление. Той полага усилия да блокира пътищата, по които се разгръща патологичният процес. Преценява критично оплакванията, с оглед възрастта, пола, типа нервна дейност, храненето, професията и други особености на болния човек. Съобразява се с т.нар. прогностични признаци – с благоприятно или неблагоприятно значение за развитие на даден здравословен проблем. Освен това лекарят влага особена критичност когато пациентът умишлено преувеличава оплакванията си, или съзнателно ги омаловажава. Терапевтът е наясно, че болестта невинаги се проявява с пълен набор от характерни признаци, а обикновено демонстрира някои от тях. Той никога не се задоволява само с определяне на диагнозата. Специалистът проследява въздействието на възникналия здравословен проблем върху всички органи и функции на пациента.

Лечението е толкова по-успешно, колкото по-точна е диагнозата. Използват се средства от различни медицински области: фармакотерапия, имунотерапия, физиотерапия, диететика, билкотерапия, санаторно-курортни фактори и др.

Добрият интернист е подготвен да се справи с много различни състояния, но също така той може да разбере кога е необходима намесата на тесен специалист и да планира необходимия преглед или хоспитализация. След нея експертът по вътрешни болести обикновено контролира пациента в сътрудничество с общопрактикуващ лекар, на когото предлага план за проследяване. Понякога са необходими няколко последователни хоспитализации, за да се стигне до диагноза или да се приложи специфична, дългосрочна терапия.

Интернист или общопрактикуващ лекар?

Интернистите и общопрактикуващите лекари си приличат в много отношения. Медиците и от двете области могат да оказват първична помощ, като лекуват различни заболявания. Основната разлика е, че специалистите по вътрешни болести фокусират вниманието си към пациенти над 18 години, хора в активна възраст и достигналите старост, докато общопрактикуващите лекари се занимават с широк спектър от проблеми, които засягат и новородени, и подрастващи, и възрастни, като обхващат цели фамилии. За това общопрактикуващите медици се наричат още семейни, фамилни или лични лекари.

Информираното съгласие не е формалност!

Добрият специалист по вътрешни болести е наясно, че трябва да аргументира пред своя пациент поставената диагнозата, да му разясни настъпилото увреждане и рисковете при отказ от лечение.

Добрият интернист осъзнава, че болният се нуждае от пояснения на достъпен език за естеството на оздравителните средства и очакваните от тях странични ефекти, както и за разумните алтернативи на предлаганата терапия.

Добрият медик е убеден: не е достатъчно пациентът да подпише документ за информирано съгласие; далеч по-важно е да се изгради доверие между лекуван и лекуващ. Убеден е, защото, преди да превърне вътрешните болести в свое ежедневие, тревога и съдба, този лекар е овладял въпросната специалност, благодарение на дълбоко осъзнато си желание – да изцелява болните и да прави добро. И защото се е посветил на най-всеобхватната специалност. Нали, така е написал и прочутият български медик проф. Константин Чилов, „вътрешната клиника е майка на всички клонове на лечебното изкуство“.